Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.09.2009 15:55 - Ден втори в Париж
Автор: kathryn Категория: Туризъм   
Прочетен: 1922 Коментари: 2 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
започва с кафе и кроасани и продължава с разходка по Елисейските полета. До там отиваме с метрото. Отново правя нещо за първи път в това пътуване. Метрото е усойно и неприветливо, изпъстрено с плакати и е най-евтиният и бърз начин за превоз. След малко суетене около гишето за информация и кикотене пред машината за билети, знаем накъде и за колко пътуваме. В осветените с ярка, луминисцентна светлина вагони имам възможност да разглеждам парижани. Те стоят безразлични, със слушалки на плейърите в ушите си или зачетени в книга, чужди на моето вълнение. Чудя се, каква ли музика се чува от слушалките. Над вратите във вагона има ясна карта със спирките, връзките към други линии на метрото и надземният транспорт. Почти няма начин да се объркаш. Не, че в края на деня не правим точно това, поемайки в обратната на нужната ни посока. Усещаме се бързо и пак така бързо сменяме влака. Пътуването със студеното и събрало миризмите на цял един град метро ни харесва. Отнема ни петнадесет - двадесет минути, със суетенето и от спирката на нашата улица, ние се отзоваваме на Шанз-Елизе.
Бавно, попивайки атмосферата на легендарният булевард вървим, към Триумфалната арка. От другата страна на улицата виждам огромен магазин на Луй Вуйтон. За черитири дни не спирам да броя и отчитам магазините на сетовните модни компании, които виждам в Париж. Спирам за кратко в магазин на Бенетон. И тук намаленията са намаления. Не мога да устоя на един шал. Решавам, че ще е за голямата ми дъщеря, но, чак когато се приберем в България. До тогава, ще го нося аз. За един ден съм заразена от парижани и парижанки, които почти винаги носят нещо увито около врата си. По пътя ни към Триумфалната арка минаваме покрай шоурум на Пежо.
image     image
 
Отдалеч арката изглежда малка. Давам си сметка, колко е огромна, чак, когато заставам под нея. Преди да стигнем, до нея, пресичаме Шанз-Елизе до средата. Заставаме на булеварда, между потоците коли, точно срещу арката, за да направим снимки.
 
image
Под арката, на стълбите под и в нея и пред асансьорите се тълпят хора. Решаваме, да не се качваме на покрива. С подходящо увеличение, новата арка в Дефанс се вижда много добре от тук.
image
Разглеждаме релефите по огромният паметник. Плочата, поставена в основата и и гробът на незнайният войн и тръгваме по другата страна на Шанз-Елизе, а първата ни спирка отново е шоурум. Този път, на Тойота.
 
image
Аз си харесвам кола, Георги подкарва неговата.
 
image

image


От Елисейските полета, тръгваме в посока Айфеловата кула.Вървим по улици, почти без трафик, разглеждаме красивите четириетажни сгради и декорацията по фасадите.Правим снимки.

image
  image
Уличките ни отвеждат на Сена и вече виждаме кулата. Преди да се наредим на извиващите се опашки, от чакащи да се качат, трябва да спазим традицията на Георги, а именно, да ядем гофрети в градините на площад Трокадеро. Сядаме на пейка и се наслаждаваме на гледката на издигащата се пред нас кула, докато стомасите ни се наслаждават на препечените гофрети. Преди Айфеловата кула за малко се разхождаме пред замъка Chailot, чиито две крила заграждат тревните площи на Трокадеро. Така и не успях да разбера, как точно се произнася името ми, с "Х" или "Ч". За първи път, в Париж нещо ми се струва грубо и недодялано. Дори Мадлена, в своя, като елински храм, стил имаше някакъв чар и привличаше окото ми, може би, заради по-тъмният камък, с който е облицована. Замъкът Шайлот не ми харесва, както е застанал срещу кулата, бял, огромен, почти без украси по фасадата, само с две огромни фигури в централната му част. /Днес, докато ровя, за повече информация за замъка и най-вече се опитвам да разбера, как по дяволите се изписва името му, попадам на този сайт. Поредното доказателство, колко погрешни могат да бъдат първите впечатления. /
Докато хапваме гофрети разглеждаме гъмжилото от млади и не толкова хора насядали по зелената трева. Някои от тях са топнали крака във водата в шадравана пред замъка. Това ми се струва толкова типична за Париж гледка. Пред шадравана, точно в подножието на огромния палат се издига сцена. По нея, вяло текат приготовления. На няколко места в града мернах афиши, от които подразбрах, че в Париж тече нещо, като седмица на труската култура. От плакатите на сцената, виждам, че и концерта, който се подготвя е част от мероприятието. И тогава, макар и от далече успявам да прочета едно име, Мерджан Деде. Подскачам, а у мен се заражда надежда. Дали ще имам и този късмет, да слушам Мерджан Деде, на живо, в Париж.

Хапнали и отморили се, се нареждаме на виещите се опашки под айфеловата кула. Разглаждам железният исполин над нас. Въпреки тоновете желязо и огормните бетонни основи, нямам усещане за тежест, докато разглеждам кулата. С  издълженият си тесен силует тя ми напомня на оголемено бижу. Когато вечерта я видях да свети цялата в жълто - златисто, а на всеки кръгъл час да блещука приликата с бижу, беше абсолютна. Усещането за лекота, не разваля внушителният и вид. Архитектурните постижения на човечеството винаги ме удивляват, стремежа на техническата мисъл да надминава постигнатото предизвиква силното ми възхищение. Така се чуствам, когато гледам мостове. Така е и сега, под Айфеловата кула. До един от четирите пилона, Густав Айфел стои на постамента си и наблюдава виещите се опашки от хора, дошли да видят прекрасното му творение. Около нас се редят посетители, почти от целия свят. Няколко младежи пред нас разговарят на испански, смеят се и се закачат. Голяма група японски туристи минава " по краткия път", през входа за групи. Пред нас младо семейство се опитва да забавлява малката си дъщеричка. На детенцето чакането му идва в повече и то мрънка недоволно, а Георги се заплесва по славянските черти, бялата кожа и рустата коса на майка му. Аз пък съм под Айфеловата кула, очаквайки да изкача, макар и с асансьор, почти всичките и 300 метра. Преди да тръгнем за париж, изчетох де що намерих в интернет. Много ми хареса исторята, как, след построяването на кулата, Виктор Юго, който бил сред най-яростните противнци на строежа, всяка вечер идвал в ресторанта, на кулата. Когато го попитали, защо го прави, той отговорил, че само от там кулата не се вижда.
image

image

image

Изкачаването на Айфеловата кула става на два етапа. Първият етап, който е до втория етаж, може да се изкачи и пеш. Има хора, които го правят, видях ги с очите си. Ние чакаме големия асансьор на два етажа, който се движи по единия "крак" на кулата. Асансьорите са съвсем открити. Дават възможност, да виждаш движението им нагоре, сред тоновете преплетено желязо. Вълнувам се и ме е страх по един особено приятен начин. Вторият етаж на Айфеловата кула е на височина, която не трябва да се пренебрегва, сто петдесет и пет метра. Това е едва половината от височината на кулата, направо незначително, но тръпката, която минава през краката ми, когато доближавам перилата, казва друго. При мисълта за летящ надолу предмет, направо се схващам. Винаги съм искала, да мога безопасно да изпитам страховете си. Възможността да го напрвя ми харесва почти, колкото невероятната гледка на ширналия се пред нас град. Париж,като на длан.
"Канон"-ът на Георги, влиза в ролята, за която е създаден и запечатва за нас площада Трокадеро,
  image
Дефанс,
  image     Сакре Кьор,
  image
  Музеят на армията и Инвалидите,
image
   и това, което ни очаква.
  image

За изкачването, към третият етаж на кулата, отново чакаме опашка. Над чакащите има малки надупчени маркучи, които от време, на време разпръсват фини капчици вода. Какъв благодат! Асансьорите за нагоре са по-малки. Общо четири са, открити, както големите. Гледките и движението, ми спират дъха, нагоре, високо, красиво. От асансьорите се излиза в малка зала. Малка зала с малки прозорчета. Всеки, който има проблем с височината може да остане там. Или поне да направи по плавен преход от закритото, към откритото пространство. В залата, над прозорците са флаговете на страните, и разстоянието по въздух до столиците им. Откритото пространство се оказва, че не е толкова открито, в същност. Над цялата тераса на третият етаж на Айфеловата кула е опъната едра метална мрежа. "Ти какво очакваш?" - подсмихва ми се Георги. Отново усещам лек сърбеж в ходилата. Сякаш стъпвам по много несигурна повърхност. Питам Георги и той казва, че и при него е така. Гъделичкането бързо преминава и се оставям на гледките наоколо да ме завладеят напълно.
image

image

image   image
Слизайки от Айфеловата кула се озоваваме на Марсово поле. Купуваме си сладолед и смилявайки се над изтерзаните ни крака, сядаме на тревата. Ядем сладолед в Париж, в подножието на айфеловата кула. Около нас е гъмжило от хора. Стоят или лежат по поляните, по двойки или на групички. Припичат се на след обедното слънце.

image
Откриваме, че времето доста е напреднало и имаме час и нещо до шест. Започваме да разглеждаме картата, за да решим, къде можем да идем и какво да видим за оставащото ни време. Решаваме, че каквото и да гледаме, ще се върнем пак вечерта и ще се качим на корабче по Сена.
От Марсово поле, тръгваме към Инвалидите. Аз обяснявам на Георги, как съм чела за музея на Армията и за интересните експозиции, които има в него. Докато не стигнем до там, и двамата не подозираме, че Инвалидите и Музеят на армията са едно и също нещо. По-точно, хотелът на инвалидите, построен от Луй XIV за неговите ветерани е станал в последствие и музей на армията.

image

Отивайки да си купим билети, в една отстраничните сгради, от ляво виждам надпис: "Лазарет. Моля пазете тишина!" Удивена откривам, че освен, като музей, комплекс, вероятно се ползва и по първоначалното си предназначение. Тези ми мисли се потвърждават от гледката в далечината на хора в инвалидни колички, спрени близо до тревните площи. В същата посока виждам друг надпис: " Хотел". Купуваме билети и влизаме в кралската църква. Мястото е изцяло облицовано с мрамор и от него лъха студенина. Студенината ме заобикаля през цялото време, докато разглеждаме църквата и музея. Не, че не е красиво, не, че не е величествено, но целият този комплекс е като преразказ за начините човек да умре или друг да бъде убит. В центъра на църквата, в "криптата" е огромният саркофаг на Наполеон издялан от ръждиво-червен камък.
image

image Зад църквата се намират помещенията, които са служили за настаняване на френските ветерани. Успяваме да разгледаме само античният департамент. В отделна зала има самурайски брони, изработени в по-голямата си част от текстил. Осветлението е по-слабо и снимките са забранени. В големи зали, зад стъклени витрини, като призраци стоят рицарски брони. Много от тях, собственост на крале и принцове. Някои, с детски размери и надпис, поясняващ, в детските години, на кой крал са били обличани. Ако го погледнеш в тоя аспект, никак не ми се иска да съм дете-престолонаследник. Георги е във възторг. Зала, след зала се редят брони за хора и коне. Копия, шпаги, пистолети и пушки стоят по стените и във витрините. Много от оръжията са инкрустирани със злато или седеф. Във вътрешният двор и по откритите коридори са наредени огромни оръжия. От най-древното оръдие, до танкове, които са били в движение до преди 50-60 години.
image

image

image

Наполеон ни изпраща, когато отново излизаме на дневна светлина и се връщаме в нашия мирен век,
image
а пред нас виждаме Гран пале и красивият му стъклен покрив.

image
Забелязах го още докато бяхме на Айфеловата кула. От картата, разбрахме, само, че е големия палат и, че срещу него е малкия. Пътят ни дава възможност да го разгледаме по-отблизо, а и без това се чудим, как да уплътним следващите няколко часа, докато започне да се смрачава и стане време за корабчето по Сена. Тръгваме към Гран и Пти пале. По стълбите на големия палат, отново има насядали, че и налягали младежи. Въобще, младите парижани се чустват, като у дома си на всяко местенце в този град. Буквално, като у дома си. Да им завидиш. Централните врати на Гранд Пале са затворени, нормално. Минава шест часа. Надничам любопитно, но през матираните стъкла не се вижда нищо. Приятната изненада идва на единия страничен вход - експозиция на Анди Уорхол. Какъв по-добър начин да прекараме времето до вечерта.
  image
От момента, в който влязохме в софийското летище, вещите ми бяха толкова пъти проверявани и толкова пъти минавах през металодетектор, че вече знам процедурата и за пореден път свалям часовника и прибирам фотоапарата в чантата.
Уорхол е нов и изненадващ за мен. Познавам една малка част от творчеството му. Нищожна част, си давам сметка. Времето и нравите са ми непознати. Не мога да си обясня дори техниката му. От разглеждането на експозицията оставам повече с въпроси, отколкото отговори. Харесва ми, както ми харесва всичко ново, видяно и опитано. Харесва ми, защото е повод да се поинтересувам и прочета. За живота, времето, работата му. След час и нещо излизаме от залите. Решаваме да се върнем до арката и Трокадеро, да хапнем нещо и така да уплътним времето. Не сме минали и десет метра и на гърба на Гранд пале, пред поредния вход виждаме нов афиш. Този път изложбата е на Дали. В този момент осъзнавам, какво е за мен Париж. Ако имам време и втори чифт крака, това е мястото в което за един ден мога да видя произведенията на Уорхол, тези на Салвадор Дали и да чуя на живо Мерджан Деде. Не успявам да слушам Деде на живо, явно концерта ще е следващата вечер. Не разглеждаме изложбата на Дали, физически нямам сили и единственото, което искам е да седна някъде. Възможността, обаче я има. Става ми малко тъжно за хубавия ми роден морски град, който ми изглежда малък и незначителен в този момент.
  image  
След Уорхол, тръгваме отново към Трокадеро. Купаме си билети за корабчето но е още светло. Настаняваме се на една пейка, похапваме сандвичи и палачинки и се радваме на гледката на кулата.

image
Нареждаме се на поредната опашка. Корабчетата са най-различни. Някой са, като ресторанти, други са открит нощен клуб на вода. Ние сме избрали най-баналното туристическо корабче. До нас на опашката са няколко семейства индийци. Жените са облечени в разноцветни сари. Ръцете им са отрупани с гривни и пръстени. Любопитството у мен надделява над доброто възпитание и ги разглеждам с интерес. Опитвам се да отгатна кой с кого е. В ума ми се въртят въпроси, "Кой ли командва в семейството?; С тези ли дрехи домакинстват или у дома си са облечени, като всички други жени - с анцуг и фанелка?" Докато градя теории за ежедневието на индийците, опашката се раздвижва. Качваме се на корабчето и заемаме места съвсем отпред. Редовете седалките са оградени с плексиглас. Всичко се вижда, без да се усеща вечерният вятър. Покрай нас зазвучава шансон, а екскурзоводът ни поздравява на поне 6-7 езика. Разказва ни по нещо малко за всяка от забележителностите, покрай които минаваме. Париж е много красив вечерта. Особено гледан от реката. Минаваме под Пон Ньоф. Екскурзоводът разказва, че лицата, с които е украсен отговарят на бройката на любовниците на кралят. Всички лица са различни и никое не се повтаря. По двата и бряга на реката, навсякъде, където е възможно и няма движение на коли е пълно с насядали млади хора. Те са на огромни групи и на остров Сите. Разговарят, махат на преминаващите туристически корабчета. Свирят на китари, пеят, целуват се. Представляват много хубава гледка, тези красиви млади хора, събрани заедно, прекарват лятната вечер в този красив град по красивите му места. След събраните младежи, вечерната Сена ни предлага друга, зашеметяваща гледка. Осветената Парижка Света Богородица. Корабчето прави обратен завой в реката, с Георги си казваме, че няма да успее и ще се забие с нос в брега. Корабчето изглежда прекалено дълго, в сравнение с широчината на реката. Умелата му капитанка го завърта почти на място и опасенията ни, се оказват съвсем безпочвени.

  image
  image

image

image   Наближава дванадесет, когато слизаме от корабчето и тръгваме към метростанцията зад двореца Шайло. По поляните на Трокадеро и пред двореца навалицата не е намаляла и на йота. Даже на обратно. Искаме да видим блещукащата Айфелова кула. Лампичките святкат на всеки кръгъл час в подължение на пет минути. Заемаме стратегическа позиция пред двореца. До нас има група момчета, явно с арабски произход. Един от тях тупа по някакви тарамбуки, а останалите припяват. Прегърнали са се през раменете и танцуват тяхно си, мъжко хоро. Ритъмът ти влиза под кожата и прави топлата парижка нощ още по-хубава. Кулата започва да блести, сякаш да покаже, че може да е още по-красива. Много доволни се отпрвяме към метрото, взимаме влакчето и объркваме посоката.
Още на втората спирка откриваме грешката и към един сме в прохладната хотелска стая.


Тагове:   Париж,


Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. galinabg - Удивително!
17.09.2009 10:25
Благодаря за невоятната разходка. Бях там :))))
цитирай
2. inel379 - Невероятно!!!
25.09.2009 12:29
Благодаря за виртуала!:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kathryn
Категория: Забавление
Прочетен: 95901
Постинги: 49
Коментари: 49
Гласове: 203
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930