Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.05.2009 17:14 - Варна - Гьокчеада - Истанбул - Варна
Автор: kathryn Категория: Туризъм   
Прочетен: 5266 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 11.06.2009 18:36

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Пътуването
След кратки дебати Турция или Гърция, Гърция или Турция, в които, както обичаме да казваме с милата Жаклина, аз бях напълно независима, малката ни групичка реши да оползотвори шестте почивни дни по гергьовден с кратко пътуване из Турция. Маршрута ни беше следния. Тръгване от Варна, през Бургас, за бързо през Одрин, един два дни на Гьокчеада. След това, Чанаккале и Троя, покрай Мраморно море и накрая Истанбул. Тръгнахме рано от Варна. В сънения празничен град се разхождаха само кучета със стопаните си. Срещата беше на Лукойл, от Варна тръгвахме, двамата с Георги, Веско и Емо. image
На бензиностанцията се засякохме с друга група двуколесни пътешественици, пожелахме си леко и безаварийно пътуване и подкарахме към Бургас. Там подбрахме Калоян и Милена и продължихме за ГКПП Лесово.
image
Малко преди граничният пункт ни чакаше Влади, последият от нашата малка дружинка. България ни изпрати с облаци, Турция ни посрещна с дъжд.
image
Облякохме дъждобраните и продължихме към Одрин. В одрин, под продължаващия дъжд хапнахме първия си, от много дюнери и подкарахме отново, за да не изпуснем ферибота на Кабатепе, с който трябваше да отидем на Гьокчеада. Преди Кабатепе пътя върви по брега на Мраморно море, но постоянният дъжд ни пришпорваше и не ни даваше възможност да се порадваме на красивите гледки. За сметка на това, стигнахме на време за ферито и след час и нещо, два бяхме вече на острова. За острова имахме един цял ден и две нощи. Рано сутринта на осми май отново се качихме на ферибота за Кабатепе. От там, за няма и час отидохме до Ечеабат, по сух път и с приятно за каране време. От Ечеабат, отново взехме ферибот, който ни закара през Дарданелите до Чанаккале, вече в азиатската част на Турция.
image
От Чанаккале, тръгнахме за Троя, разгледахме останките на древния град и подкарахме в посока Бурса и Истанбул. Не се движехме по магистрала, надявахме се пътя да минава близо до морето и да е приятен за каране, но нещата не се оказаха точно така. Пътят не е особено хубав и макар и близо до морето, минава през доста промишлени райони.
image
За сметка на това, почти не спирахме и надвечер се оказахме на поредния ферибот, който да ни преведе през Мраморно море до азиатската част на Истанбул. След час каране през града, спраяхме да търсим хотел. Установихме се и следващите ден и половина прекарахме в Истанбул. На пети май  след обед поехме отново към България.
image
Късно вечерта бяхме в Бургас. Пихме последния за това пътуване чай, отново ни заваля дъжд и в малките часове на нощта пристигнахме във Варна.

Островът
    За острова бяхме чували от наш приятел. /Неговите впечатления от острова са тук: patepis.com/Това е един от общо двата турски острова в Средиземно море. Някога е бил гръцки. В най-дългата си част е около тридесет километра. Кръстосахме го на длъж и шир, за около два часа. До сега бях виждала средиземноморски пейзаж само на лента. Там палмите растат в земята, зокумите също. Калите се гледат направо в градината, а край пътя - маслинови дървета.
image
    Пристигнахме надвечер. Още докато стъпиш на острова имаш усещане за място, където времето тече по-бавно. Най-голямото селище на острова се казва по същия начин, Гьокчеада.  В града има няколко хотела, невисоки четириетажни сгради. Приземните етажи са гостилници или кафенета. Кълдъръмените улички ми напомниха стария Созопол. Дори и по мръкнало, градчето беше оживено, местни и гости се разхождаха по тесните улички, вечеряха в гостилниците  и седяха в кафенетата и по пейките на малкия площад. В кафенето на площада до среднощ мъже, пиеха чай, говореха или просто гледаха преминаващите. На сутринта, на кръглото площадче, надзиравано от статуята на Ататюрк, мъж хранеше гълъбите, а един от тях стоеше кацнал върхи пейка и не кълвеше житото от земята с другите. Доближих го, но явно не можеше да лети. Внимателно, без дори да ме докосне си взе зърната, които му подадох и продължи спокойно да стои на пейката.
image
    Местата където можеш да се нахраниш, представляват помещение, разделено на две части. Кухня и маси, отделени от плот, на който в тенджери и тави е сложена готовата храна. Някои неща се приготвят буквално пред теб. Хлябът и водата стоят на масата. За тях не се плаща, а навсякъде е много чисто. Първата вечер се хранихме при две жени. Докато успеем да се настаним, беше станало доста късно. Вечеряхме чак в десет и докато се нахраним минаваше единадесет. Жените не спираха да работят и да подготвят храната за следващия ден.
image
    Острова се посещава основно от българи. Известен е най-вече с възможносттта да се кара уиндсърф. Има и чудесни места за риболов. Освен градчето Гьокчеада има още няколко по-малки селища. Йени Бадемли е на четири километра на север. Още в началото на селището има пансиони. Двуетажни къщи,  разделени на малки апартаменти. Домакините живят в някоя част от къщата. Дворът е на разположение на гостите, както и напълно оборудвана кухня. Няма нужда да споменавам, колко гостоприемни и отзивчиви са хората. Завивките в единия пансион бяха истински, ръчно изработени юргани. Не бях виждала такива, поне от петнадесет години. Меко ни предупредиха, да се събуваме в предверието.
    След Йени Бадемли, почти на брега на морето е Калекьой. Мястото е хубаво за риболов, или просто да се припичаш на камъните. От там ясно се вижда остров Самотраки. От пансиона, в който бяхме настанени се вижда крепост. Казва се Ялдъз, ако правилно съм разбрала нашия домакин.
image

image
Ешелек е на десетина километра на юг от Гьокчеада. Квадратните двуетажни къщи с равни покриви са разположени на стръмния хълм, обърнати с изглед, към морето.
image
    Едно от най-впечатляващте селца е Зейтинли. Предполагам, че името е дошло от само себе си, навсякъде растат маслинови дръвчета. Селото е гръцко, а голяма част от къщите са изоставени. На места, в кафяво-сивите им фасади зеят празни порозорци и липсват врати. На насрещната височинка, виждш, че в старите къщи все още има живот. Изглежда някак и призрачно и спокойно. Близо до него между невисоките върхове има язовир, от който на острова черпят питейна вода. Айдънчик е друго селище, там е "залива на сърфистите". Имало вятър без вълни, чудесна предпоставка за уинсърфинга.
image

image
    Обиколихме острова, като тръгнахме от Гьокчеада, покрай Зейтинли и Дерекьой и минахме по южната му страна. Пътят се издига и пада, следвайки възвишенията. Сред чукарите се мяркат самотни постройки. Морето ту се скрива, ту се появява, а разтителност почти няма. Хълмовете са покрити с ниски храсти. На места, където е по-равно и широко виждаш зелен килим, някаква зърнена култура. Самотни дървета, като гъби стоят сред зелените полета. В по-ниските места са маслиновите горички. С клони, корени и стебла, сякаш оплетени от въжета, дръвчетата изглеждат, като живи.
image
   
image

image
Тръгнахме си от Лазурния остров със съжаление и намерение обезателно да се върнем пак. Чакаше ни Троя.
 
Троя
/Хората, които не са ходили, и планират да ходят, може би не трябва да четат следващите редове./
Троя не ме грабна. Обикновено успявам да усетя духа на древните места и градове, където съм била, но тук не ми се получи. Намира на петдесет километра от Чанаккале, красив град в Азиатската част на Турция, разположен точно на Дарданелите. Самата Троя се намира на нисък хълм издихнат сред заобикалящата го равнина. Първото, което ме учуди и обърка беше, че морето се оказа доста далеч. Илиада никога не ми е била любимо четиво, а филма не съм гледала, но все имах впечатлението, че Троя е на морето. Ами, не е. В началото на парка има построен голям кон, висок, колкото три-четири етажна сграда. Далечна имитация на троянския, направена за забавление на децата и туристите, които се катереха по тесните стълбички и се снимаха, проврени през миниатюрните прозорчета.
image

Зад коня са останките от деветте града, съществували във времето на това място. Омировата Троя се е случила в шестият и седмият период на града. Много добре е запазен пътят, който е водел в града след една от главните му порти, амфитеатъра и една част от кула, която е покрита с огормен чадър, защото е изградена от кирпичени тухли. image

На няколко места, едни зад други са разкрити крепостни стени, от различните периоди на града. На повечето руини са сложени римски цифри, показващи, от кой период на града са останките.

image

Преди няколко дни, се разрових в нет-а и попаднах на интригуващо описание на историята на древния град и откриването му от Хайнрих Шлиман. Ако бях прочела тези редове, преди пътуването ни, сигурно щях да погледна с други очи на това място.
След Троя, се върнахме обратно, към Чанаккале. В града има още едно копие на троянският кон, много по-близко до това, което би трябвало да е бил оригинала.
image
и макет на възстановения град
image

Направихме малко снимки в Чанаккале,
image
/ Това е една от любимите ми снимки от това пътуване. /
хапнахме и потеглихме отново на път с посока Бурса и Истанбул.

Истанбул
В Истанбул пристигнахме пак с ферибот.
image
Взехме първия изпречил се на пътя ни и след около час бяхме в азиатската част на града.
Когато преди година отидох за първи път в Истанбул, разбрах, че съм влюбена безвъзвратно и завинаги в този огромен, стар, шумен, пъстър, приказен град. Бях истински щастлива, че ще имам възможност да го видя отново.  Придвижването до центъра ни отне пак около час. Влязохме в европейската част на града по един от мостовете над Босфора. Смрачаваше се и по целия мост светеха бледо лилави светлини.
Намерихме хотел бързо, на около 20 минути път пеша от Синята Джамия и Света София.

image

Бързо, бързо се настанихме, разтоварихме моторите и хукнахме из нощния Истанбул. Хотелът се намира на една улица разстояние от площад с рибни ресторанти. По протежение на всички отиващи към площада улички има рибни ресторанти, кой от кой по осветени и украсени, всеки опитващ се да привлече клинти с нещо различно.
image
Пред ресторантите има витрини с наредени в лед всички видове риби, които можеш да опиташ. Тези гледки предизвикаха силно слюнкоотделяне у мен и потрес у Георги. Викачите на ресторантите в Истанбул, предполагам са най-големите полиглоти на света. Ако бяхме с подходяш вид, сигурно щяха да ни заговорят и на ктайски. Явно славянските черти у нас се забелязват ясно, защото викачите се ограничиха с руски, сръбски и български.  В края на една уличка, мъж облечен с носия вадеше от едни канти сладолед. Вадеше го с огромна сопа и на един път вадеше цялата огромна буца скадолед, която беше в кантата. Това трябва да покаже, колко е гъст и лепкав, предполагам. Не се изкушихме да разберем. Поразходихме се в неголям радиус около хотела. Купихме си поредните дюнери от поредната дюнерджийница и се прибрахме в хотела, уморени, доволни и очакващи следващия ден. И в Истанбул, както и на Гьокчеада ми направи впечатление, как дори по малките часове, глъчката и гъмжилото от хора не намалява. И в Истанбул и на Гьокчеада установих, че турците / ориенталците, като цяло, предполагам / си лягат късно и пак така късно стават. Когато на следващата сутрин някъде след осем намерихме отворена сладкарница, най-трудното беше да ни предложат кафе. "Рано е още" ни каза човека зад щанда. След, това, като истински търговец, сам ни направи кафе, на работно място, което не беше негово. Придружихме кафето с дълго и трудно избиране на сладкиши. Изобилието е много затормозяващо избора. С останалата част от групата ни се намерихме за кратко в хотела и се отправихме към Капалъ чарши.

image

Начина, по който пътуваме, изключва почти, всякакъв вид пазарене. В Капалъ чарши не бяхам ходили и това, че няма да пазарим, не беше причина да подминем най-стария и най-голям закрит пазар в света.

image

Още с влизането в покрития пазар, първата асоциация е с пещерата на Аладин. Приглушена светлина, и изобилие. Изобилие от всичко, отвсякъде. Атлазените покривки, започващи, от размера на носна кърпичка и стигащи до килим, грабват и очите и сърцето. Една до друга, под и над друга са нередени всякакъв размер и почти всякаква форма пъстроцветни лампи. Рисуван в традиционното синьо или във всички други цветове порцелан прелива от сергиите. И навсякъде в това хора и едно жужене, което се носи под сводовете. На някои места, вместо стоки са наредени масички. Изморени купувачи седят на ниските столчета с неизменните чашки чай.

image

image

image

Групата ни се раздели, още с влизането в Капалъ чарши. Двамата с Георги се отправихме към двореца Долма бахче, като за около час спряхме на мотористката уличка, разбира се. Пътят до двореца е не повече от час пеш, през централната част на Истанбул. Преминахме по моста над Златния рог с неизменните му рибари и дори успяхме да хапнем. Дюнер, разбира се. В малка уличка, оградена от високи лъскави сгради, намерихме малка дюнерджийница с една единствена маса с два стола, пред нея. Докато сладко похапвахме, мъжът зад витрината не спра да прави дюнери, а бързоходни момчета ги отнасяха в торбички в двете посоки на улицата.

image

Наближихме двореца, вървейки край Босфора, радвайки се на мекото време, зелените градинки и хората насядали из тях. На брга на протока с крака провесени над морето седяха двойки. Млади хора, прегърнати през раменете. Направи ми впечатление, момиче, със забрадка, което срамежливо, но твърдо отбиваше опитите на приятеля си да я целува.
Видях двореца Долма бахче, още при предното ни идване в Истанбул. Минавахме край него, всеки път когато слизахме от къмпинга, към центъра на града. От пътя се вижд само оградата му и една странична порта, невероятно красива и внушителна. Аз неуката си мислех, че е дом на някой чужденец от миналото. Когато наближихме, прозрях заблудата си и влязох в предния двор още по-развълнувана. За много кратко. Беше понеделник, а в понеделник и четвъртък дворецът е затворен за посещения. Това, го проверих, след като се върнах в България, разбира се. Попих с очи огромните, сякаш изработени от дантела входни врати на двореца, зарекох се да се върна пак и поехме обратния път. 

image

image

Връщайки се към мотористката уличка, Света София и Синята джамия, нарочно избирахме по-малки и странични улички. Без значение с какво превозно средство са, истанбулските шофьори влизат във всяка улица. И тя, сякаш се разпъва, за да минат, та дори и да се разминат. В някои моменти, като се оглеждах, виждах, че съм единствената жена наоколо.

image

Обратният ни път отново мина през мотористката уличка. Починахме за кратко в хотела и на смрачаване се разходихме към Синята джамия, Света София и Хиподрума. Тръгнахме бавно край Босфора и стигнахме до площада между двете величествени сгради, всяка, възхвала на своята религия.

image

image

Красивият площад и гледката към джамията Султан Ахмед и Света София, на смрачаване беше привлякла любители на фотографията. На няколко места, хора със стативи и огромни обективи на апаратите си запечатваха картината. Липсваха тълпите туристи, и атмосферата на мястото, сякаш се усещаше по-силно, когато покрай теб няма поток от хора и непрестанна глъчка. Полюбувахме се и бавно тръгнахме, към хотела и в търсене на вчеря. Вървяхме по улица с луксозни хотели и ресторанти, изпълнении с хора, глъчка и светлини. Оказа се, че между нашия хотел и площада има много красива и спокойна част от града изпълнена с луксозни, но ненатрапващи се хотели, ресторанти и магазини. Разходката по притихналите и ненатоварени улици беше много приятна. Близо до хотела ни намерихме другата част от нашата група.

image

Седнахме да вечеряме на масички, изкарани, както навсякъде на самата улица и те ни разказаха за своя ден в Истанбул. Дружно решили, да си вземат лодка, с която да се разходят по Босфора.

image

image

А, след това, задъхвайки се по стръмните истанбулски улички отишли да видят Свети Стефан.

image

image

Очаквах желязната църква да е по-груба, без украшения, на снимка, а и след като я видях на живо, на другия ден, се оказа, че изрязаните и от ламаринени листове орнаменти изглеждат нежни и ефирни, а самата църква е много красива, макар,че я разгледахме само отвън.
След, като се навечеряхме и споделихме, кой къде е ходил, се разходихме до рибнен пазар, който се намира на брега на Босфора, много близо до нашия хотел. Планът за следващия ден беше, да потегляме, към България но, преди това да видим Миниатюрк, парк с умалени макети на забележителностите - природни, културни и архитектурни на Турция и други страни.

Последнията ни ден в Истанбул започна с турско кафе, на улицата, на малки столчета, до малка масичка, как иначе.

image

Макар, че не пия турско кафе, правех компания на нашите хубавци и се зязяпвах наоколо. Ако нямаше клиенти, собственикът на кафенето, което представляваше миниатюрна, десет на десет метра, приземна стая, стоеше пред него, облечен в синя риза, панталон и тъмна жилетка и всеки път, когато пешеходец пуснеше или вятърат довяваше отпадъци - хартии или торбички, той отиваше, взимаше ги и ги изхвърляше. И пак заставаше на поста си. Правеше това и предния ден, и ще го прави във всички следващи, предполагам. Докато някои от нас си допиваха кафето, една кола, се опита да излезе, от мястото, между други две, където беше паркирана. Собственика на кафенето веднага отиде да помага и да дава напътствия, за да може излизането да е по-лесно и бързо. На освободеното с помощта на кафеджията място, веднага паркира друга кола. Водачът качи двете колела на колата успоредно върху тротоара, но задната част на колата беше доста по-навътре върху него. Човекът слезе и заключи колата, но господинът от кафенето го викна. Размениха няколко кротки изречения, след което шофьорът отключи колата, намести успоредно, върху тротоара и двете колелета и отново пое пътя си.
Взехме си довиждане с нашите домакини и поехме посока Миниатюрк,

image

но преди това, спряхме, разбира се на мотористката учличка.
Което написах за пазаренето се изпълнява, като изключение правят само покупки, които влизат в групата на моторджийското оборудване и екипиране. В този случай нищо не е много. След двучасово избиране, преговаряне, пак избиране пак преговаряне, броене на последните лири и пак преговаряне, Калоян се обзаведе с ново яке и панталон, цялата група, с шалчета - Ямаха или Хонда, според возилото, а Георги, с каска, която се оказа, че не харесва и която беше повод за много недоволство и мрънкане по целия обратен път.

image

Паркът Миниатюрк се намира в квартал Сютлюдже, на брега на Златния рог. Пътувайки отново минахме покрай църквата Свети Стефан. В парка има над 100 миниатюри в мащаб 1:25. На влизане в парка ви питат:" Руски или английски" И получавате съответния билет и проспект за парка. На всеки билет има баркод, а пред всеки експонат баркод четец на стойка. Когато прочете билета ви, машинката заговаря, на езика, който сте избрали, при влизането си.

image

В парка има и лабиринт, троянски кон и други забавления, направени единственo и само за децата.

image

image

Мемориалът в Галиполи


image

Каменни жилища в Мардин

image

Олимпийският стадион Ататюрк



image

Часовниковата кула на двореца Долма бахче

image

Джамията Султан Ахмед, Света София и Хиподрума.

След Миниатюрк посоката ни беше България, Бургас и Варна. Последното ни спиране, беше малко преди границата, в покрайнините на неголям град.

image

Там хапнахме, срещнахме се с българка, преселила се преди повече от десет години в Турция. Жената работеше на две места за по час и половина, по обед - миеше чинии. За труда си получаваше по тридесет лири на ден. Каза ни, че това е достатъчно, но не е много, защото синът и учи висше в Анкара. "Тук, ако си на държавна служба, все едно четирима човека от семейството носят пари в къщи" Научихме, че "дайре" означава апартамент. Взехме си довиждане с нея, с гостилничаря, а след стотина километра и с Турция.
Имам бегла представа, колко голяма е тази страна, ясно ми е, колко малко от нея видях аз. Знам, че ми хареса, че много ми хареса и искам отново да я посетя. Да видя нови места и да се върна на местата, където вече съм била.

Още някои неща...
Трафикът
в Истанбул е уникален. Предполагам не само от моя гледна точка. Най-натовареният трафик, който съм виждала е софийският. След, като даже в Миниатюрк, е отредено място на истанбулския трафик, то сигурно е заслужено. За мен беше преживяване. Съвсем отделно от другите, специфично и приятно преживяване. В такава ситуация можеш да разбереш какви шофьори са шофьорите на даден град или страна. А истанбулските шофьори са факири. За двете си посещения в Истанбул не видях моент, в който автомобилите да не са по няколко в колона и плътно един зад друг по по-големите улици на града. Всеки иска да мине, и напредва даже и с косъм, ако се отвори място. Сещам се, как миналата година, докато се провирахме из трафика, Милена буквално се подпираше на колите, за да може Пан Eвропата и колата да се разминат, без да се отъркат едни в други. Дори и когато карат боя до боя и броня до броня, истанбулските шофьори го правят някакси меко, ненатрапчиво. Ако си по упорит, ще те пуснат, ако отстъпиш ще минат. Това е единственият начин да стигнат до там, където са тръгнали, възможно най - бързо. В момента, в който светофара светне зелено, започват да бибкат клаксини, но дори и това, звучи, като подканяне, а не като нещо, в което се споменават близки роднини. Отстъпчиви и коректни са към мотористите. С мотор имаш много по-голям шанс да минеш в гъмжилото. Техните мотористи карат почти само в бързите или в аварийните ленти. Когато миналата година си тръгвахме от Истанбул Парк, след кръга от Формула1 група моторизирани полицаи се изнасяха по магистралата в аварийната лента. Подкарахме след тях. Никой не ни направи забележка. Когато наблюдаваш и участваш в трафика им, усещаш, как всичко е направено, за да се изтеглят возилата възможно най-бързо. А ето как паркират истанбулските шофьори.

image

Когато някой паркира, коли се раминават на тясна уличка или автомобил се опитва да излезе от мястото, където е паркирал, а то неминуемо е малко, винаги се намира някой друг, който да помага и насочва водача в тази нелека в шестнадесет милионния град задача.

Фериботите
Когато фериботът на Кабатепе спираше на пристана, първата асоциация, която ми дойде беше за Пинокио и за живота му в корема на кита. Точно така си изглеждаше, като огормен кит, който разтваря, огромната си, колкото него паст. Този ферибот беше най-големия, от всички, с които пътувахме.

image

Докато го чакахме да се намести и оглеждах опашката, която се беше извила, почти до входа на кея, не можех да си представя, че всичко това ще се натика в тая, макар и огромна машина. Е, натика се. Във ферибота има едни момчета, сигурно са майстори на легото или пъзелите. Точно така нареждаха и превозните средства, запълвайки всяко възможно пространство. Понякога извикваха кола, но ако видеха, че след нея идва друга, която ще оползотвори по-добре свободното място, връщаха първата малко назад, мушкаха втората и продължаваха с легото. Докато ги гледах, как си вършат работата се сетих за един клип в ютуб - как униформени мъже с бели ръкавици донатикват пътниците в метрото накъде из азиатските държави. Имах усещането, че тия момчета така едва ли не с бутане намъкват коли и камиони в търбуха на ферито. На някои места автомобилите бяха толкова на близо, че не можеше да се преминава между тях.

image

Над "багажното" отделение на ферито е пътническата част. Голям салон с маси и столове и малък бар. Пихме първият си чай и се поразхвърлихме след пет - шест часовото каране в дъжда. Хората в тоя салон, се чустват, сякаш у дома си. Имаш усещането, че двата час престой на ферито, за тях са, като да са си вече на острова. Някои спяха, други се хранеха. На по следващият ден, когато си тръгвахме,  мъж и жена, вероятно семейство бяха извадили кутии с храна и използваха времето на пътуването за закуската си.  Пред пътническия салон има голяма открита палуба. От нея направихме едни от най-хубавите си снимки.

image

image

Останалите фериботи, с които пътувахме към Чанакале през Дарданелите и после към Истанбул през Мраморно море не бяха така големи. Турция, която си има само нейно си море има почти толкова натоварен воден трафик, колкото и шосейния.

image

Храната.
Като отявлен чревоугодник, не мога да пропусна богатството и разнообразието от храни и вкусове, които ориенталската кухня предлага. И преди да идем в Турция, обичахме да посещаваме турския ресторант във Варна. Тези посещения, обаче могат само да те подготвят за пиршеството и излишните килограм, които те очакват. Ако не си Геоерги, от тази страна си тръгваш напълнял, гарантирано е. Щом дори Милена, която яде колкото врабче / и тежи почти толкова / имаше моменти, в които да се оплаква от пълния си стомах, какво остава за всички нас, на които природата не е направила тази услуга.
Както писах по-горе, започна се в Одрин, с едни люти и пикантни пилешки дюнери, които ядохме в дъжда, опитвайки се да се крием от него под едно дърво. Следващото ни хранене беше късна вечеря на Гьокчеада. Двете жени, чиято гостилница вече се беше опразнила от почти постоянния поток гости ни посрещнаха с голямо разнообразие от вкусотии. Избрахме си някакъв вид баница или тутманик, но между разточените кръгли кори, вместо сирене и яйца имаше ситни парчета месо, запържено с лук и червен пипер. Някои от нас ядоха трахана и тя различна от тази, която съм опитвала в България. Вместо във вода, стритите парчета твърдо тесто бяха сварени в доматен сос. Получаваше се нещо, като доматена супа с тестени топчета в нея. Освен траханата и местната баница си поръчахме спаначник, ориз, който неминуемо стои на отделни зърна и задушен зелен боб. Прекарахме всичката тая храна с много айран.
На другата сутрин с Георги направихме една продължителна закуска с голямо турско кафе за него и много чай за мен в кафенето в центъра на Гьокчеада. Придружихме чая и кафето с кифла, сладкиш и крем. В кифлата, предполагам имаше маково семе, нещо се кафенееше в нея. Беше мека и вкусна. Аз още от вечерта си бях избрала един много шоколадов сладкиш, който стоеше натопен в тава с пак толкова шоколадов сироп. Обядът ми, беше агнешка кавърма, която си купих от едно от ресторантчетата в градчето. Месото, което е пържено и задушено с лук и чорбаджийски чушки стои в голяма кръгла тава. В средата си тавата е леко вдлъбната. Месото е разпределено по края, а във вдлъбнатата част има смес от мазнината от същото месо и вода. Под тавата, под вдлъбнатата и част гори газов котлон. Той поддържа тавата и месото постоянно топли. А водата и мазнината в тавата, предполагам не позволяват на мръвките да изсъхнат. В половин мек, като душичка хляб щедро ми сложиха от тази " убавиня" / както се изразява една съфорумка при цветарите /.  Добавиха ми ориз в кутийка, гарниран отгоре със сварен бял боб. Няма да си кривя душата и ще призная, че ядох това с пръсти, като истинска ориенталка, и ползвах вилицата само за ориза. Веско и Емо, на свой ред, обядвали  в ресторант Мерджан. Нашият домакин горещо ни го препоръча. Сега съжалявам, че не ги разпитах с подробности, за менюто им. Милена и Калоян, пък си бяха набелязали гюзлемета още от вечерта. Подозирам, че са има харесали.

image

След обеда с Георги отново посетихме кафенето в Гьокчеада за чай и кафе. И двамата ядохме един много лепкав бял сладкиш. На мен ми напомняше на грис халва, но без гриса да е пържен.  Вечерта си направихме салата, зеленчуците са малко по-скъпи отколкото в България. Купихме и маслини и сирене. За да ме улесни в избирането на маслините, продавачката ми подаваше с решетеста лъжица по маслинка от всяка тава. На щанда имаше пластмасова кутийка, в която да си оставиш костилката и салфетки. А сиренето, отдавна не бях яла сирене. И цената му си беше, като за сирене и вкуса, като на такова. Останалата храна беше пак от гостилницата на двете жени, при които се хранихме предната вечер. Имаше имамбаялдъ, нещо, като мусака с картофи и патладжан, като всичко беше запържвано по отделно на филийки и редено, без заливка, пак ориз и таратор, който вместо с краставици, беше направен с листата на някакво растение. Вкуса ми беше далечно познат, но не можах да се сетя какво е.
Следващото такова събитие, защото храненето в Турция си е събитие всеки път беше в Чанаккале. Обядвахме в спретната гостилница с много европейси вид и управител с помашки корени, който се справяше много добре с езика на дедите си.

image

Навсякъде, където се хранихме на масата неминуемо присъстват хляб и вода и на никого и през ум не му минава да ти ги включи в сметката. Там избрахме пилешка или телешка кавърма, които гарнирахме с тънки ивички пържени чушки и отново с ориз. Порциите не бяха големи, но си тръгнахме преяли. Не пропуснахме разбира се задължителните сладкиши, мляко с ориз, където ориза е доста разварен, а отгоре млякото е запечено, като крем карамел. Възможно е да има и яйце в него. Ядохме и едни малки тестени сладкиши, не разбрах печени или пържени, все едно малки курабийки, мисля, приготвени от грис, които бяха силно сиропирани и много сладки, естествено.
Когато пристигнахме в Истанбул, късно вечерта отново хапнахме дюнери. Аз избрах дюнер с пилешки дробчета. За миг, у мен се прокрадна притеснение, но по нанатъшните часове не го оправдаха. Докато се разхождахме в меката Истанбулска вчер си купиме нещо, като толумбички. Разнасят ги в колички, които представляват стъклена кутия, с отваряща се вратичка. В тази витрина на колелца има тава с толумбички, но не прави и малки, както тези в България, а продълговати и осукани, като геврек. Изпържени, така, че отвън да са хрупкави и тъмни, а отвътре меки и много сочни. Последното ни ядене в Истанбул, вечерта на втория ден от престоя ни беше най-обилната и най-евтина вечря, която съм получавала, без да трябва да си я сготвя сама. В малко помещение, което гледа към масичикте сложени направо на улицата имаше барбекю. Аз избрах голям шиш с пилешки крилца, Георги с бяло пилешко месо. Останалите от групата вече вечеряха. Бяха открили местото още предната вечер. Докато чакахме избраните от нас шишове да се опекат си поръчахме боб чорба. Поднесоха ни я с чушки и лук. Опеченото месо ни донесоха в големи чинии, с ориз, под него и чорбаджийски чушки, салата от домати и краставици и тънки питки, които, готвача опече направо на въглищата на барбекюто, а после държа върху печащото се месо, докато стане готово. За всичко това платихме 16 лири. Лирата е лев. Няма такава цена!  Приключихме вечерята и започнахме да обикаляме улиците в търсене на баклавички.
Като гледам, колко нещо съм изписала само за храна, започвам да си мисля, че май не съм мотористка, а ламя, но какво да се прави. Това е живата и вкусна истина. Не мога да пренебрегна последното ни хранене в Турция, а именно, при последното ни спиране в покрайнинте на граничния град, чието име не запомних. В новооткрита гостилница един мъж ни направи много тънки питки, гарнира ги с кайма запържена с лук и червен пипер и ги метна за десет-петнадесет минути в огормна пещ. Извади ги и ни ги сервира прегънати на две. Докато чакахме тия питки да се опекат си поръчахме чорба от червена леща. Лещата беше разварена и чорбата приличаше на крем супа. Беше подправена в гюзом и много вкусна. Накрая, докато се ожалвахме, че баклавичките в гостилницата са свършили и ще се наложи да си тръгнем от Турция, без подобаващо сладко сбогуване, добрият късмет в лицето на момче носещо тава с баклавички не ни измени. Разделихме се с Турция и с ориенталската кухня сити и доволни.

Галиполи
Георги ми разказа за мястото и за сражението между армията на Османската империя  и Антантата. Разказа ми го по повод на това, че преминавахме близо до мемориала. Много съжалявахме, че нямаше време, за да отидем и да го видим. Дълго време след това не можех да изкарам от ума си историята и още повече краят и. И от двете страни, по време на сраженията са дадени стотици хиляди жертви. След краят на войната, на мястото е направен мемориал в чест на загиналите. Тези мъже са воювали едни срещу други, а сега са погребани зедно. В годините, докато са били живи ветераните се събирали и заедно оплаквали мъртвите си другари. И сега, на мемориала в Галиполи, в деня, в който са започнали битките събират много хора, за да почетат паметта на загиналите войници, без значение за чия страна са се сражавали.

Хората и градът
Всяка вечер, магазинери, всякакъв вид търговци и гражданите на Истанбул изкарват торби с боклук, на тротоара пред магазините и домовете си. В Истанбул няма боклукджийски кофи или кошчета, заради многото терористични заплахи. Та, в края на деня Истанбул бива буквално затрупан от торби с боклук. Още тогава тръгват хора с големи, колкото тях колички, горната част на които представлява огромен бакс, съшит от сезалени чували. Баксовете се напълват с боклуците. Което тези хора не оберат се обира от боклукджийски камиони. От потъналия в отпадъци вечерта град, на сутринта остава само града.
Където и да идехме, след джамиите и знамената в очите ми се набиваха игрищата и детските площадки. И в Истанбул и на другите места, където бяхме у мен оставаше усещането за държава, която мисли за хората си. На много места по Босфора има спортни уреди. Метални, за да не се захабяват лесно. Механични, за да не се повреждат. Степери, велоергометри и разни подобни.
Всеки който е ходил в Турция, не може да не забележи, колко спокойни и приветливи са хората. Гостоприемството им е пословично и не е легенда, а реалност. За няколкото дни престой не видях и намек за конфронтация. На моторджийската уличка двама мъже се посбутаха, а после се оказа, че са се шегували един с друг. Хората са усмихнати и сякаш не бързат за никъде. Не видях родител, да хока детето си. Грижата за децата личи навсякъде. От парковете и детските площадки, до малките училищни автобуси и цветните, приветливи фасади на училищата.
Не видях и счупена или надраскана с графити автобусна спирка, чупени пейки в парковете и градинките или смачкани и откъснати цветя.

Е, май го приключих тоя пътепис. Дългичък стана, а и аз съм мнгословна.
Както писах по горе, оставам влюбена в Истанбул и вероятно в цала Турция. Надявам се пак да ида.






Тагове:   Истанбул,   мотори,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг

1. krifmrankaron - много хубав пътепис , поздравления към авторката :-)
12.06.2009 11:36
Много ми хареса пътеписа , изобщо не си многословна , т.е. не излишно многословна , напротив - така се получава една цветна картина , че и други усещания се получават покрай описанието на храната :-).Идеята да не е само хронология , а всяко нещо , което си видяла и опитала да опишеш отделно е много сполучлива , браво.Очаквам с интерес следващите пътеписи :-)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kathryn
Категория: Забавление
Прочетен: 95901
Постинги: 49
Коментари: 49
Гласове: 203
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930